Работа Моята професия е да живея и мойто пенсиониране ще е смъртта. Всяка сутрин моят ден започва делово – аз излизам и започвам да се разхождам. Родих се научен, никой не ме е учил, аз по цял ден работя и по някога се чувствам уморен. Ще направя изложба със своите творби – ще покажа улиците, дето съм минавал, сергиите, отдето съм купувал, стрехите, от които съм люлял крака, трамваите, от чиито стъкла съм гледал булеварда. Часовникът, когото съм поглеждал, за да видя дали не закъснявам и ще опиша вечерта, когато се връщам от работа.

Айсберг Айсберг – земята ни е айсберг. И древното яйце е вече история. Аз и ти се люшкаме в океан от кръв, изтекла от гърдите ни, и нашият прекрасен айсберг не плава, а само трепти за по-забавно. Айсберг – светът е функция на айсберг и функцията на древното яйце остана в книгите, които изгоряха. Някоя нощ ще стане авария и ние ще видим сякаш прорез в транспаранта, сега ще е моментът да изплуваме, ти си умно момиче, искаш истина. Ще покажеш носле над вълните и ще помолиш някой бог да те издърпа, ще погледнеш от върха на айсберга и ще видиш мъртвата му тъкан, но това е функция на мъртва тъкан и твоят поглед е функция на поглед, функцията ще те потупа и ще ти посочи нова истина. Айсберг. Зимен сън на айсберг. Обичаш ли мъртвите, мое момиче? Обичаш ли студената кръв?

Posters You are an advertising pillar Every morning they plaster you With photos, dates and ticket prices For million different shows and works You are so warmly clothed They clothed well even your eyes and The layer of fragrant glossy paper Now is thicker than your body You swim into a sea of images A sea of educating pictures A figurative civilization You are a banner in the meeting Of the images And you smile in a deep bliss And you mourn For those naked walls Who haven’t got their funds In this boring world as it is, The world as it is But when you’re left alone In your room You can never Close your eyes and You understand That you’re not different – Not different from the naked pillars. And in a perfect rainy morning You go outside to take a walk Your glue begins to liquefy and Your paper starts becoming squashy It sloughs off falling on the pavement And there it turns to mud and silt So you are left completely naked Trembling with cold in the wet October And what you feel is something fearful It’s not the feeling of a freeman You have no more any armour You have nothing to protect you You complain of the posters You tell that it was illusion You blame it, you accuse it Of having cheated you But the nude wet baby Who newly came out from the womb Hasn’t clothes nor yet posters But he looks like he is happy It seems he possesses something else And you have nothing And nothing inside you is real And nothing inside us is real You’re not real We’re not real You’re not real

Коледа ’92 коледа девет две софия с корави ръце от просяка кърпен шлифер от ватмана кучешки поглед тогава аз се влюбих в теб за две стотинки и варен геврек до завода за млеко в надежда аз мълчах и се криех в полата ти всеки къшей спомен убива част от мене всяка стара снимка е погубена мозъчна клетка скачат по батута влюбени гимназистки не е важен пътят към витоша не е важна сланината в сака ми не е важен срамът от събличане не е важен смехът на момчетата не е важна илюзията в топлото не е важна илюзията в буквите не е важно дали е илюзия по-добре да си дишам въздуха скачам с гимназистките макар и да няма любов скачайте мили момичета научете и мене да скачам за да дишаме прашния въздух и да удряме глави в тавана дори да се скъса батута вие няма да спрете нали

Хлад усещам хлад във този ден а моят ад е ад студен изпитвам страх : свободен съм, но отегчен и тъй съм плах, че сякаш искам да съм в плен ти изпрати към мен една хладна мисъл ти стана бяла, сериозна и лоша нима и ти си ежедневен писък а не луната в моите безсънни нощи вървеше цвете по пътя син но сякаш беше цветът му мним целунах тайно крилцата му но те вледениха устата ми

Беренис Беренис има вкуса към абсолютното абсолютното е черно и сладко то има вид на космос и на пипане е като мрамор то е придружено винаги от удавници и от влюбени със гипсови маски то е като плътта студена влажна и хлъзгава разпадаща се на праистория тя не обича хората беренис тя обича спомена за любовта защото й напомня за безкрая за вечността гипсовите маски тя е слънчево дете беренис в градината със татковите макове един бял мак е нейният любим със него тя ще се спаси от другите тайната на беренис е като смесица от огън и черно във огъня намира сили във черното намира оправдание бутни ме от последния етаж беренис и заедно ще победим света

лухарчето Всеки ден поглеждаш настрани и никога не чувстваш сила. Ти си невръстно и слабо глухарче и се разпръскваш от своя собствен вятър. Всеки ден е безкрайно озъртане, безкрайно търсене на истинска стена, добро лекарство за гигантския ти страх в един смазващо огромен свят. Страх. Страх. Орелът се приготвя да се спусне – господарят праща своя часовой. Той връхлита и закрива слънцето и мините заграждат пътя ти. Ти не смееш да погледнеш очите му. Ако ги видиш, ще унаеш всичко. Ти даряваш кръв на новите си планове, даряваш органите и сърцето си. Ти не знаеш защо си така уморен… А то било, че вече нямаш кръв, нямаш кръв Ако успееш да последваш вятъра, ако оставиш милите ти пухчета, ако заспиш на дъното на лодката ще се спасиш от полския орел… Но и сънят в полето е коварен, дори и новите посоки са приспивателни, светът е сънотворна мафия, а организмът ти отказва да се бори… Последни крачки и падаш до стената, заспиваш на една ръка от входа… Защото там са посадили макове, те са хитри, а ти си само баща на десет пухчета… И тогава идва вятър и те гали във съня ти, семенцата по главата ти тръгват с него по чистите лъчи, отвъд стената

Лъжец нов приятел – лудия когато всички други са изчезнали но за лудия ти трябва публика да те върне пак на сушата ако почнеш да потъваш със лудия оставаш сам не с тялото му, а с окото му локвата става блато блатото губи дъно ти със всички сили пак плуваш към хората лъжец

Моят бог Моят бог ми дава и да мразя, вижда всичко, но ме обича Той никога не се намесва и само плаче във реката Обича всичко и пустините на моето сърце. Моят бог е странна усмивка Нищо не е страшно – всичко е абсурдно. Студена вечер слиза бавно и ме взима Съвсем навреме преди да падна преди да рухна за да бъда свободен завинаги Искаш ли да бъдеш свободен не искаш ли да бъдеш свободен завинаги, завинаги Виждам свойто малко тяло по безкрайните улици на прага на нищото на прага на бездната, моят бог го взима в своя леден скут и му дава нови сили защото зад нощта се крие ден, а денят е измислица. Моят бог е отречен и отхвърлен защото ние избрахме нищото БОГ НА МИЛОСТТА само тъжно се усмихва. Моят тъжен, тъжен бог.

Тъмен град Тъмно е, тъмно е в този град. Топло е, лято е, есен е. Тъмно е в моя автобус. Той отива някъде нагоре. Сини капят листата на щастливата градска природа, покрай нас, покрай децата, покрай кучешките тротоари, малките жълти кутийки на големите жилищни блокове днес примигват в радостни импулси. Топла вечер в града, тихо пъплят колите, те ще пъплят цяла нощ, но доникъде няма да стигнат, вечерта е твърде обещаваща, след тази вечер понякога не идва сутрин, не идва сутрин… Големият каменен мост е нашата градска дъга – вечер той се отърсва от прахта, която цял ден е събирал, и се изправя и не хае за смъртта около него. Топла есенна вечер, в която аз съм единствен, щастлива мека вечер, в която аз съм тъмен – тъмно е в този град, днес е тъмно, той не хае за деня, от който идвам, той е тъмен град забравил град нехаен град тъмен град забравил град… Фаровете с цвят на портокали ми шепнат глухо “Едва ли!”. Фар след фар след фар ми сочат моето лице, което аз сега не мога да позная.

Целият свят Не се съобразявай с никакви правила. Не се съобразявай с това, което искат хората. Те сами не го правят. Не се съобразявай със своите собствени правила. Те не са твои. Те са от другаде. Те не са твои. Те са от другаде. Дядо ми още, очите му помня, изгуби на верните пътища нюха. Той вече не знаеше истината. По нашите улици ние често виждаме надеждата, но тя винаги бяга от нас, винаги ни се изплъзва. Винаги се плъзва изпод дебелите ни кореми и се измъква измежду тромавите ни крака. Отпиваш глътка кафе и всичкото се е смесило и се е разбъркало и разводнило. Остава само гадният привкус на помията и лъжата. Смърт от кафета. Не прави това, което ти се иска, защото изобщо не се знае дали го искаш. Какво изобщо се знае? Какво изобщо се знае? И ние ще плуваме триумфално в помията на анонимността, а нашите желания ще се надбягват в колесници с впрегнати шопари. Развържи ръцете си и посрещни зората. Не се съобразявай с никакви правила. Прави винаги само каквото не можеш, каквото ти позволява невъзможното. В тази кланица, в която сме ужасът става твоето верую. Да за приликата! Да за свръзката! Бликва, бликва перверзията! Рок срешу дрогата! Пънк против тероризма! За едно ново начало! За едно ново начало! Сега, сега, сега! Искаме вас сега! Искаме вас сега! Да за приликата! Да за свръзката! Да за тайните проходи охранени с… Бликва, бликва перверзията! Рок срешу дрогата! Пънк против тероризма! За едно ново начало! За едно ново начало! Имаш целия свят. Проститутките на “Мария Луиза” – те да са живи! Те са луите, те са нормалните! Те да са живи! В ранните часове на деня, изразходвани като пазарски чанти, парчета отрудена плът се насочват към спирката на двойката и отиват в Орландовци. Пазарските ни чанти! Парите ни! Децата ни! Абитуриенти! Корпорация с идеална цел! Синът ми е в Америка, трета година право! Знае какво иска от живота! Такъв е животът! Източната философия! Въпрос на съзнание! Твърде вероятно. Ситуацията е под контрол! Социализация на българите. Културна идентичност! Реализация на потенциала! Жертвоготовност, лоялност! Все още не знам. Моля не се предреждайте, това е частен случай! Бонвиван, бъди естествен! Най-важното е да не мислиш… като ще ти мине. е под контрол! Социализация на българите. Методий, Методий, Кирил! Обичам ви, долуподписани! Култура и изкуство. Апокрифно. Ъндърграунд. Антикултура. На 180%. Център за дебат и монолог. Открийте своя лайфстайл! Хемороиди, акне, разширени вени. Вечер след 8. Младо семейство търси. За едно ново начало. Дипломатическият корпус. Търговско право. Кеф. Море от възможности. Море от вероятности. Уникалност и автентичност. Реализация на потенциала. Тъмен балкански субект. Балканска шарена сол. Субект и обект. Аз-ът във виртуалното протранство. Какви са чувствата на един телевизор. Авария. Злополука. Автокаско ДЗИ. Секюрити авангард! Имаш целия свят. Събуди се. Кукуригат първи петли. Двайсет и първи век. Избра ли си очи? Аплодисменти за младата двойка. Бременна в третия месец. Ще са близнаци. Щедрост, хармония, жертвоготовност, лоялност, жертвоготовност, лоялност… О, прекрасен нов свят! Край на мъките, край на усложненията! Ръководството счита за абсолютно недопустимо… за своите служители… Една протегната ръка за помощ! Всичко е под контрол! Хлябът се яде, докато става за ядене! Скъпи, приятели, мили хора 500 години не стигат Скъпи, приятели, мили хора Скъпи, приятели, мили хора Скъпи, приятели, мили хора Изходът е блокиран.